Ох, само като си помисля колко бързо минава времето… вчера ми се струваше, че държах в ръце едно мъничко човече, а днес вече говорим за играчки, първи усмивки и думички. Нали знаеш – казват ти, че децата растат като на гъбки, ама докато не го изживееш, не осъзнаваш какво значи.
Помня първата играчка, която купих за малката. Беше едно шарено зайче, което свиреше на най-досадната мелодия на света. Но, честно, за мен звучеше като най-красивата музика. Седях до нея и я гледах как се протяга с малките си ръчички, как очите ѝ блестят от интерес. Беше толкова смешно – тя не можеше да го хване, само го побутваше и се ядосваше, а аз тайно се смеех. Тогава разбрах, че първите играчки не са само за игра, те са и първият ѝ начин да открива света.
Първите реакции, първите усмивки
Една сутрин, съвсем неочаквано, тя ме погледна и се усмихна. И то не беше „случайна“ гримаса, което новородените правят. Това беше истинска усмивка. Сякаш ми каза: „Мамо, аз те познавам“. Е, разплаках се, няма да лъжа. Мисля, че всички майки го правим в този момент.
После започнаха смешките – гукането, онези малки звуци, с които сякаш води разговор. Аз, разбира се, отговарях сериозно, все едно водим най-важната дискусия на света. Чувствах се като най-добрия преводач – тя гукаше, аз кимах и се усмихвах, а вътрешно мислех: „Ето, започва нашият език“.
И още нещо си спомням. Когато започна да се преобръща сама, почти изпищях от радост. Такива уж малки неща, а ти изглеждат като олимпийски медал. Гледаш как се мъчи, напряга се, и накрая – хоп! – вече е по корем. Аз ръкопляскам като луда, а тя ме гледа учудено, сякаш пита: „Мамо, защо пак се радваш толкова?“
Когато думите идват бавно, но с магия
Чакането на първите думи е истинско приключение. Всеки ден си казвах: „Е, днес ще каже нещо“. И първо дойде едно неопределено „ба-ба“. После „ма-ма“. А, хора, повярвайте ми – няма по-сладък звук на света. Да чуеш собственото си дете да те нарича „мама“… това е момент, който не се забравя.
Малко по-късно започнаха смешните думи. Например „ку-ку“ вместо куче или „мни-мни“ за храна. Всяка нова думичка я записвах тайно в телефона си, за да не забравя. И до днес ги препрочитам понякога и се усмихвам. Тогава разбрах, че езикът на детето не е само средство за говорене – той е мостът между нас. Всеки звук е стъпка към нашия свят, към нашите разговори и споделяне.
Често си мисля, че тези първи моменти са много повече от етапи в развитието. Те са връзки, които се вплитат между нас – като невидими нишки. Първата играчка беше началото на откриването. Първата усмивка – началото на любовта в действие. А първата дума – началото на нашия истински диалог.
Сега, когато вече чувам цели изречения от малката, често ми се иска да върна времето назад. Да я видя пак как протяга ръчичка към шареното зайче, да чуя първото „ма-ма“. Но знам, че именно тези малки стъпки са изградили всичко, което сме днес.
И знаеш ли… може би най-хубавото е, че пътят продължава. След играчките и първите думи идват въпросите „защо“ и „как“. И сигурно ще има още много моменти, които ще ме разплакват и разсмиват едновременно. Но онези първи – играчката, усмивката, думата – остават завинаги в сърцето.