Първите стъпки на моето бебе още ги помня все едно бяха вчера. Но преди да стигнем до тях, минахме през един куп лудории, колебания и търпеливо изчакване. Истината е, че нещата не се случиха изведнъж, нито по учебник. А и всяко дете си има собствен ритъм. Но искам да ти разкажа как аз насърчавах моето мъниче да започне първо да пълзи, а след това – да се изправя и да проходи.
Около шестия месец започнах да забелязвам, че бебето ми се опитва да се завърта, да се протяга към играчки, да се бута с крачета. Беше толкова сладко, че ми се искаше да го снимам всяка секунда. Но вместо да вадя телефона, започнах да се включвам в игрите. Лягах до него по корем, правехме си „състезания“ кой ще стигне първи до меката играчка, или просто се заливахме от смях, докато се опитваше да ме настигне с едно завъртане и едно бутане. Това коремно време му беше много полезно. Слагала съм го върху одеялце на пода (на сигурно и чисто място), а около него – дрънкалки, книжки, меки топки. Не ги поставях точно до него, а малко по-далеч – така че да се налага да се постарае да ги достигне. Понякога дори аз си взимах играчка и я местех пред очите му, като го подканвах: „Ела при мама!“
Най-хубавото е, че той започна да пълзи без никакъв натиск, а просто защото му беше интересно. Около осмия месец вече се движеше като истинско торнадо из стаята. Не съм го карала насила, нито съм се притеснявала, когато другите деца на площадката правеха нещо „по-рано“. Напротив, гледах го – ако проявява интерес, подкрепях го, ако не – чаках. А пък когато започна да се опитва да се изправя, помня как ми се сви сърцето. Беше се хванал за ръба на дивана и се надигаше с толкова усилие, а аз до него – готова да го хвана, ако падне.
Тогава започнах да оставям до него различни стабилни мебели – фотьойл, ниска масичка, дървено столче – за да се държи, докато опитва да се изправя и да прави първи крачки около тях. Разбира се, всичко обезопасено и под око. Исках да е свободен, но и в безопасност. Един от най-смешните моменти беше, когато го видях как се хваща за прахосмукачката и крачи около нея, все едно е проходилка. Е, тогава вече разбрах, че е въпрос на дни.
Междувременно много го насърчавах с думи. Всеки опит го посрещах с ентусиазъм – „Браво, мамо!“, „Ти можеш!“, „Още малко!“ – и той светеше като слънчице, когато го хвалех. Не съм го насилвала, не съм го подпирала с проходилки, не съм го държала прекалено – просто го оставях да опитва, а аз бях до него за подкрепа.
Първата истинска крачка направи, когато беше почти на година. Беше се пуснал от дивана, аз стоях на няколко крачки и го виках. В един миг просто тръгна към мен. Неуверено, с леко залитане, но сам. След това падна на дупето, засмя се и отново се изправи. Това беше моментът, в който разбрах, че вече нищо няма да го спре.
Ако и ти си в този период – спокойно. Не бързай. Просто играйте заедно, насърчавай го, радвай се на всеки малък напредък. Повярвай ми, времето лети, и съвсем скоро ще тичате заедно из парка, а тези мили моменти на първи опити ще са вече спомени, които ще пазиш в сърцето си завинаги.