Нищо не те подготвя за онзи момент, в който държиш новороденото си в ръце, а то плаче неутешимо, без видима причина. Помня го сякаш беше вчера – втори или трети ден след като се прибрахме от болницата, всичко беше ново и хаотично, а вечерта бебето започна да плаче по начин, който не бях чувала преди. Не просто мрънкане или сигнал за глад, а онзи пронизителен, непрестанен плач, който минава през сърцето ти като нож. Опитвах всичко – кърмене, носене, люлеене, смяна на пелена, дори пълно мълчание – нищо не помагаше. Часове наред. Само стоеше свит на кълбо с подут корем и свити крачета.
Тогава чух за първи път думата „колики“. Една приятелка ми писа по среднощ: „Звучи като колики. Минават. Знам, че сега е ужасно, но ще мине.“ Разплаках се. Не защото ме беше страх, а защото осъзнах, че това е нещо, през което минават и други. И че не съм сама. Има нещо успокояващо в това да знаеш, че не си единствената, която се чувства изгубена в тези нощи.
Коликите, както разбрах по-късно, са доста често срещани – появяват се най-често около втората-третата седмица и могат да продължат до третия, дори четвъртия месец. Лекарите не са единодушни за причините – някои казват, че е незряла храносмилателна система, други обвиняват газовете, има и теория за свръхчувствителност към стимулация. За нас, родителите, това не променя много нещата. Защото най-трудното е усещането за безсилие. Стоиш до креватчето с усещането, че не знаеш какво да правиш и че нищо не помага.
Как да преживеем коликите – с разбиране, търпение и гушкане
С времето започнах да намирам нещата, които поне малко помагаха. Носенето в слинг беше едно от тях – ритъмът на стъпките ми и топлината на тялото ми го успокояваха. Понякога заспиваше само така, притиснат до мен. Друг път помагаше лек масаж на коремчето с топло олио, по посока на часовниковата стрелка. Пробвах и възглавничка с черешови костилки, загрята леко – не беше магическо решение, но понякога точно тя сваляше напрежението. И, колкото и странно да звучи, съвсем обикновеният звук от сешоара или прахосмукачката го унасяше.
Но най-същественото нещо, което научих, беше, че моето собствено състояние се отразяваше пряко върху него. Когато се напрягах, притеснявах и плачех (а такива моменти имаше много), той се разстройваше още повече. А когато успявах да дишам дълбоко, да го гушна тихо и просто да бъда до него, без паника, плачът започваше да утихва по-бързо. Не винаги – но понякога точно това беше достатъчно.
Коликите не са нещо, което можеш да „оправиш“ с едно вълшебно средство. Те се преживяват. Бавно, ден след ден. И най-хубавото е, че наистина минават. Един ден ще се събудиш и ще осъзнаеш, че бебето ти е спало пет часа подред, че коремчето му не е подуто, че вечерите вече не са война. Ще го гледаш как се смее и ще си спомниш за онези нощи – не с омраза, а с усещането, че си преминала през тях и си излязла по-силна.
Ако минаваш през това в момента – знай, че не си сама. И че не си се провалила, защото бебето ти плаче. Напротив – точно сега правиш нещо изключително. Грижиш се, обичаш, издържаш. И това е най-важното.